Flames – Summon the Dead

THE MAIN RIFF OF “EASTERN FRONT” IS THE BEST FUCKING RIFF EVER TO COME OUT OF A GREEK THRASH BAND. I SAID IT. DEAL WITH IT.

Okay, okay, I came in strong, but what the actual fuck? Lightning flare in one hand, knife between your teeth, and a “go fuck yourself, asshole” ready to fire at anyone who tells you, “Come on, you’re exaggerating.”

Let’s take it from the beginning, though.

There are albums that simply “play” within a scene, and there are others that, without knowing it at the time they are created, become part of the history of that scene themselves. Summon the Dead by Flames belongs to the second category. Released in 1988, at a time when thrash had already conquered the underground of Europe and America, this debut is one of the earliest fully realized Greek contributions to the genre and one of the documents proving that the birth of Greek metal was not an isolated affair, disconnected from what was happening abroad. On the contrary, Flames understood very early that the new language of metal did not belong exclusively to San Francisco, Los Angeles, or Germany, and that it could take on its own identity even in a country where the infrastructure for such music was minimal.

The timing is particularly important. By 1988, thrash had already moved beyond its first, almost primitive phase and was going through a period of impressive maturation. Bonded by Blood, the best album in the galaxy, had taught every unborn creature what the fuck thrash was all about; Slayer had turned speed into an almost extreme form of songwriting; Megadeth had proven that technical complexity could coexist with aggression; while in Europe, Kreator, Sodom, and Destruction had created a different, rawer and darker version of the genre — complete with our beloved mullets, bullet belts loaded for wild boar hunting, and exactly the right amount of musical ineptitude. Flames obviously did not have the production infrastructure or promotional power of those major names, but they had something equally important: the feeling that this music could become their own.

The members of Flames have described Greece in the early and mid-1980s as an extremely difficult environment for a band wanting to play extreme metal. Chris has spoken about the social marginalization of metal, the lack of proper infrastructure, and the difference compared with countries such as Germany, where metal culture had already established a much stronger presence. At the same time, the band emerged from an almost family-like DIY environment, rehearsing in basements and trying to find their own way of translating into practice a sound that was only just being born. This context is essential to understanding Summon the Dead, because the album was not created within an already established Greek thrash scene. To a large extent, it helped create that scene.

From this perspective, Summon the Dead is more an album of transition than simply another step in the Flames discography. The band itself identifies 1988 as the beginning of a new era, with a change in sound, greater aggression, and a clearer turn toward pure thrash. The international release through French label Black Dragon Records was even more significant, making Flames the first Greek metal band to receive an international release through a foreign label and helping take the Greek scene beyond the country’s borders — if I’m wrong, correct me; mistakes are for human beings. It is therefore no coincidence that Chris himself has described the album as the work through which Flames essentially “introduced themselves” as a thrash band and entered the wider family of the genre on equal terms.

Musically, Summon the Dead sits exactly on the line separating speed metal from mature thrash. It does not yet possess the absolute precision and structural complexity that would characterize some of the most important American albums of the era, but it has already largely abandoned the logic of traditional heavy metal. The riffs are sharper, the drums more aggressive, and the guitars function more as a rhythmic machine than as mere accompaniment. The two guitarists, Chris R.B. Lee and Athan Skitsos, create a sound built on density and constant riff changes, while Andy Kirk on bass and George “Skinbeater” on drums provide the necessary rhythmic foundation. The lineup of this particular period is also documented in the official Flames archival information.

What is interesting is that Flames do not sound like a band trying to copy a single school. The influence of American thrash is obvious, particularly in the riffing and the use of speed, but there is also a European roughness that points more toward the German school. Kreator and Sodom, who had already transformed thrash into something much more aggressive and dark, are obvious reference points, while the American side of the sound can be traced through Exodus, Slayer, and Dark Angel. Contemporary retrospectives of the album make precisely this reading, describing Summon the Dead as a more mature and aggressive thrash approach compared with Flames’ earlier work and identifying this coexistence of American and European influences.

What ultimately sets Flames apart, however, is that these influences never become an exercise in imitation. Chris Kirk has explained that Flames did not start out with the intention of copying specific bands. Thrash interested them precisely because it was more demanding and technically more difficult than straightforward heavy metal, while the need to “break” the limitations of the traditional sound also suited the character of the band itself. On Summon the Dead, that attitude is obvious: even when a riff clearly recalls the band’s international influences, its overall presence has something raw and local about it, as though it has passed through the experience of a scene trying to create its own conditions for survival.

“Eastern Front” is the perfect opening for this story. From the very first moment, Flames create a sense of wartime tension, using a melodic introduction reminiscent of the German traditional song “Hänschen Klein” before the band launches into one of the album’s most aggressive passages. The choice is almost surreal: a children’s European melody becomes the gateway to a song about war, slaughter, and destruction. The contrast works both musically and aesthetically because it immediately reveals a side of Flames that appears elsewhere on the album as well: the desire to take familiar melodic or cultural references and place them inside an environment of absolute thrash aggression.

The same game with recognizable melodies appears in “Kill for Mummy,” where Flames incorporate melodic material from “Kalinka,” the famous Russian song by Ivan Larionov. This choice should not simply be dismissed as another humorous gimmick. It is part of the album’s broader aesthetic, where the serious and the absurd coexist without asking each other for permission. Flames’ thrash metal is not exclusively dark and warlike; it also has a strong sense of black humor, something that becomes even clearer on “Alcohol and Beer.”

Here the band puts aside the martial and supernatural elements and surrenders to an almost playful version of thrash. The use of a section from the German drinking song “Bier Her” is yet another indication that Flames were not interested in the completely po-faced image that often accompanied metal at the time. The song is short, fast, and direct, with a riff that works almost like a chant, and that very simplicity makes it effective. Where other bands of the era were trying to prove how many riffs they could cram into one song, Flames understood that sometimes one killer riff and a good chorus are enough to make a song stick in your head.

On “Summon the Dead,” the band returns to its purest thrash identity. The guitar becomes sharper and the rhythmic drive more aggressive, while Alex’s vocals sit somewhere between the traditional metal scream and the rougher expression that would become increasingly common in extreme metal. It is characteristic that the album does not possess one unified vocal aesthetic in the modern sense. Alex does not try to sound like any particular singer from the international scene, but instead uses his voice as part of the overall attack of the guitars. The result is less “clean” than classic heavy metal without yet reaching the extreme vocals that would later dominate death metal.

This transitional character is what makes Summon the Dead so musically interesting. The album exists at a point when thrash has already developed its own language, but its boundaries have not yet been locked into place. The band can move from an almost speed-metal riff to a heavier groove, from a melodic guitar phrase to a chaotic solo, without needing to justify the transition. The music is driven more by energy than by absolute structural balance, and this gives it a sense of spontaneity that is often missing from more polished productions of the same period.

“Legend II (The Demon’s Mind)” is perhaps the clearest example of this more ambitious side. At over seven minutes, it stands out noticeably from the short, aggressive songs surrounding it. Here Flames have more room to develop their ideas and move between different speeds and moods, creating a composition that comes closer to progressive heavy/thrash without ever abandoning its aggression. The interest lies not in technical showing-off, but in the attempt to create a larger narrative arc, showing that Flames did not see thrash simply as a race for speed.

The same logic appears differently in “Avenger,” where the guitars carry greater weight and the composition relies more heavily on developing a central riff rather than constantly switching between ideas. The guitar lines and solos are clearly influenced by the American thrash aesthetic of the era, particularly the school where a solo does not necessarily have to be melodic or thematically connected to the main riff, but can function as a sudden burst of adrenaline. This side of Flames has often been underestimated because Summon the Dead is better known for its raw energy than for its guitar details, yet those very details reveal how closely the band was following the international evolution of the genre.

The production is, of course, a separate chapter. The album was recorded at Tracks Recording Studio in Athens and produced by Flames themselves. This is particularly significant when considering the conditions under which Greek metal operated in the mid-to-late ’80s. In a later interview, Chris Kirk pointed out that Flames faced serious difficulties during every recording, from the lack of suitable technical equipment to the absence of engineers experienced with this particular kind of music. Summon the Dead should therefore not be judged by the same standards as an album that had the production resources of a major European or American label at its disposal. The roughness of the sound is part of its history.

And despite those limitations, the record has remarkable clarity. The guitars are upfront, the riffs have enough separation for their changes to be heard, and the drums retain a lively, almost live feel. There is none of the excessive compression or polished production that would become more common in metal during the following years. Instead, there is the feeling of a band walking into a studio and trying to capture as directly as possible what they sounded like live.

And that relationship with the scene is essential to understanding the album. Flames did not operate in a vacuum. They were part of an Athens where metal was gradually developing its own community, with concerts, clubs, fanzines, record stores, and an audience searching for anything that could give them access to the international scene. Retrospectives of the era describe Flames as almost omnipresent during the second half of the ’80s, at a time when major international metal concerts in Greece were important events for an entire generation. The band was not simply a group that released an album; they were part of the experience of Greek metal.

“Legions of Death” and “Slaughterhouse” return to the album’s most direct side, with shorter running times and riffing that works more like a punch than an extended development. “Slaughterhouse,” in particular, with its brief duration, functions almost like an interlude of violent energy before the short instrumental “Ballad of a Skinbeating Maniac.” This sequence shows that Flames also understood the importance of vinyl flow: Summon the Dead is not simply a collection of songs, but a work designed to move between different levels of intensity.

This combination of rawness, humor, aggression, and relative compositional freedom explains why Summon the Dead continues to stand out within the Greek discography of the ’80s. It is the record of a band that participated in the very process through which thrash was becoming a global language. Its historical value lies not only in the fact that it was one of the first Greek thrash releases to achieve international exposure. It lies in the fact that it documents a moment when Greek metal stopped being merely a spectator. Black Dragon Records picked up the album and released it outside Greece, while the band was now part of a much larger network of listeners and musicians. The history of Flames itself describes this period as the beginning of a particularly successful era, while the international release is considered a crucial step in bringing the Greek scene outward into the world.

Ultimately, Summon the Dead makes the most sense when heard not as an isolated object, but as a piece of a very specific historical moment. In 1988, thrash had already become an international language, but it had not yet lost its underground feeling. Flames took that language and brought it to Athens, into a musical reality that provided them with almost nothing ready-made. They built their sound with the means they had, recorded at Tracks, gave the album the raw aggression they themselves consider characteristic of it, and ultimately managed to take it outside the country.

That is why Summon the Dead does not need to be treated today merely as a “lost Greek gem” simply because it came from Greece. Such a reading, however well-intentioned, ultimately limits it. The album deserves to be treated for what it actually is: an authentic 1988 thrash metal release, with all the weaknesses, excesses, imperfections, and ambitions that come with a band standing precisely at the moment of transition from the underground to the next level.

Flames did not have the luxury of waiting for the scene around them to mature.

They had to mature with it.

ОСНОВНИЯТ RIFF ОТ “EASTERN FRONT” Е НАЙ-ДОБРИЯТ RIFF, КОЙТО НЯКОГА Е ИЗЛИЗАЛ ОТ ГРЪЦКА THRASH METAL БАНДА. КАЗАХ ГО. ОЛЕКНА МИ. СВИКВАЙТЕ С ТОВА.

Добре, добре, започнах без никакво загряване, но, мамка му, момчета, какъв шибан riff е това?! Факла в едната ръка, нож между зъбите и едно „майната ти, бе, идиот“ в готовност за всеки, който ти каже: „Айде бе, преувеличаваш.“

Но нека започнем от самото начало.

Има албуми, които просто „съществуват“ в дадена сцена, и има други, които, без дори да го осъзнават в момента на създаването си, сами се превръщат в част от историята на тази сцена. Summon the Dead на Flames принадлежи към втората категория.

Издаден през 1988 г., във време, когато thrash вече е завладял underground сцената в Европа и Америка, този дебют е едно от първите цялостни гръцки изявления в жанра и един от документите, доказващи, че раждането на гръцкия metal не е било изолирано явление, откъснато от случващото се в чужбина.

Напротив — Flames много рано разбират, че новият език на metal-а не принадлежи изключително на San Francisco, Los Angeles или Германия и че може да придобие собствен облик дори в страна, където инфраструктурата за подобна музика е била почти несъществуваща.

Моментът е особено важен. През 1988 г. thrash вече е преминал през първоначалната си, почти примитивна фаза и се намира в период на впечатляващо съзряване.

Bonded by Blood, най-добрият албум в галактиката, е научил всяко неродено същество що е то thrash; Slayer са превърнали скоростта почти в екстремна форма на композиция; Megadeth са доказали, че техническата сложност може да съществува заедно с агресията, докато в Европа Kreator, Sodom и Destruction са създали различна, по-сурова и мрачна версия на жанра — с любимите ни прически тип „mullet“, патрондаши с боеприпаси за лов на диви прасета и точно толкова музикална неграмотност, колкото е необходимо.

Flames очевидно не разполагат нито с продукционната инфраструктура, нито с възможностите за промотиране на големите имена от тези сцени. Но имат нещо също толкова важно: усещането, че тази музика може да стане тяхна собствена.

Самите Flames описват Гърция от началото и средата на 80-те като изключително трудна среда за група, която иска да свири екстремен metal. Chris е говорил за социалната изолация на metal-а, липсата на подходяща инфраструктура и разликата спрямо страни като Германия, където metal културата вече е заемала много по-стабилно място.

В същото време групата започва в почти семейна DIY среда — с репетиции в мазета и музиканти, които се опитват да намерят свой собствен начин да превърнат в реалност звук, който току-що се ражда.

Този контекст е абсолютно необходим за разбирането на Summon the Dead, защото албумът не е създаден в рамките на вече оформена гръцка thrash сцена. До голяма степен той помага за създаването ѝ.

От тази гледна точка Summon the Dead е по-скоро албум на прехода, отколкото просто поредната стъпка в дискографията на Flames.

Самата група определя 1988 г. като начало на нова ера — промяна в звука, по-голяма агресия и по-ясно движение към чист thrash.

Международното издание чрез френския лейбъл Black Dragon Records е още по-значимо, тъй като превръща Flames в първата гръцка metal група, получила международно издание чрез чуждестранна компания, и помага гръцката сцена да излезе извън границите на страната.

Ако греша — поправете ме; грешките са човешки.

Не е случайно, че самият Chris определя албума като творбата, чрез която Flames всъщност се „представят“ като thrash група и се включват равнопоставено в по-широкото семейство на жанра.

Музикално Summon the Dead стои точно на границата между speed metal и зрелия thrash. Той все още няма абсолютната прецизност и структурна сложност, които ще характеризират някои от най-важните американски албуми от периода, но вече до голяма степен е изоставил логиката на традиционния heavy metal.

Рифовете са по-остри, барабаните — по-агресивни, а китарите функционират повече като ритмична машина, отколкото като обикновен акомпанимент.

Двамата китаристи, Chris R.B. Lee и Athan Skitsos, създават звук, основан на плътност и постоянна смяна на riff-ове, докато Andy Kirk на бас и George “Skinbeater” на барабани осигуряват необходимата ритмична основа.

Интересното е, че Flames не звучат като група, която се опитва да копира една-единствена школа. Американското thrash влияние е очевидно — особено в riffing-а и използването на скоростта — но едновременно с това има европейска суровост, която насочва по-скоро към германската школа.

Kreator и Sodom, които вече са превърнали thrash-а в много по-агресивна и мрачна форма, са очевидни отправни точки, докато американската страна на звука може да бъде проследена през Exodus, Slayer и Dark Angel.

Съвременните ретроспекции на албума го разглеждат именно по този начин — като по-зрял и агресивен thrash подход в сравнение с по-ранната работа на Flames и като съчетание на американски и европейски влияния.

Това, което обаче отличава Flames, е, че тези влияния никога не се превръщат в упражнение по имитация.

Chris Kirk обяснява, че Flames не са започнали с идеята да копират конкретни групи. Thrash ги привлича именно защото е по-взискателен и технически по-труден от обикновения heavy metal, докато нуждата да „счупят“ ограниченията на традиционния звук съответства и на самия характер на групата.

В Summon the Dead това отношение се усеща ясно: дори когато даден riff очевидно напомня международните влияния на групата, цялостното му звучене има нещо сурово и местно — сякаш е преминало през опита на една сцена, която се опитва да създаде собствените си условия за съществуване.

“Eastern Front” е идеалното начало на тази история.

Още от първия момент Flames създават усещане за военна напрегнатост, използвайки мелодично въведение, напомнящо германската традиционна песен “Hänschen Klein”, преди групата да се хвърли в една от най-агресивните части на албума.

Изборът е почти сюрреалистичен: детска европейска мелодия се превръща в преддверие към песен за война, клане и разрушение.

Контрастът работи едновременно музикално и естетически, защото още от самото начало разкрива една страна на Flames, която се появява и на други места в албума: желанието да използват познати мелодични или културни препратки и да ги поставят в среда на абсолютна thrash агресия.

Същата игра с разпознаваеми мелодии се появява и в “Kill for Mummy”, където Flames включват мелодичен материал от “Kalinka”, известната руска песен на Ivan Larionov.

Този избор не бива да бъде разглеждан просто като поредната хумористична приумица. Той е част от по-широката естетика на албума, където сериозното и абсурдното съжителстват, без да искат разрешение едно от друго.

Thrash metal-ът на Flames не е само мрачен и военен — той има и силно чувство за черен хумор, което става още по-очевидно в “Alcohol and Beer”.

Тук групата оставя настрана военните и свръхестествените елементи и се отдава на почти игрива версия на thrash-а.

Използването на част от немската drinking song “Bier Her” е още един знак, че Flames не се интересуват от напълно сериозния образ, който често съпътства metal-а по онова време.

Песента е кратка, бърза и директна, с riff, който почти функционира като лозунг — и именно тази простота го прави ефективен.

Там, където други групи от епохата се опитват да докажат колко riffs могат да натъпчат в една песен, Flames разбират, че понякога един убийствен riff и добър припев са напълно достатъчни, за да остане една песен в главата ти.

В “Summon the Dead” групата се връща към най-чистата си thrash идентичност. Китарата става по-остра, ритмичният заряд — по-агресивен, а вокалите на Alex се намират някъде между традиционния metal scream и по-грубата вокална изразност, която ще става все по-честа в екстремния metal.

Характерното е, че албумът няма една единна вокална естетика в съвременния смисъл. Alex не се опитва да звучи като конкретен певец от международната сцена, а използва гласа си повече като част от цялостната атака на китарите.

Резултатът е по-малко „чист“ от класическия heavy metal, но все още не достига екстремните вокали, които по-късно ще доминират в death metal-а.

Именно този междинен характер прави Summon the Dead толкова интересен музикално.

Албумът се намира в момент, когато thrash вече е изградил собствения си език, но границите му все още не са заключени.

Групата може да премине от почти speed-metal riff към по-тежък groove, от мелодична китарна фраза към хаотично solo, без да има нужда да обяснява прехода.

Музиката е движена повече от енергията, отколкото от абсолютния структурен баланс, и именно това ѝ придава спонтанност, която често липсва в по-лъскавите продукции от същия период.

“Legend II (The Demon’s Mind)” е може би най-характерният пример за тази по-амбициозна страна.

С продължителност над седем минути тя се откроява ясно сред кратките и агресивни песни около нея.

Тук Flames имат повече пространство да развият идеите си и да се движат между различни скорости и настроения, създавайки композиция, която се доближава до логиката на progressive heavy/thrash, без никога да изоставя агресивността си.

Интересът не е в техническото перчене, а в опита да бъде създадена по-голяма разказвателна дъга — нещо, което показва, че Flames не възприемат thrash-а просто като състезание по скорост.

Същата логика се появява по различен начин в “Avenger”, където китарите имат по-голяма тежест, а композицията се основава повече на развитието на основен riff, отколкото на непрекъснатата смяна на идеи.

Китарните линии и солата са ясно повлияни от американската thrash естетика на епохата — особено от школата, в която солото не е задължително да бъде мелодично или тематично свързано с основния riff, а може просто да функционира като внезапен взрив на адреналин.

Тази страна на Flames често е била подценявана, защото Summon the Dead е по-известен със суровата си енергия, отколкото с китарните си детайли. Но именно тези детайли показват колко внимателно групата следи международното развитие на жанра.

Продукцията, разбира се, е отделна глава.

Албумът е записан в Tracks Recording Studio в Атина и е продуциран от самите Flames.

Това е особено важно, ако вземем предвид условията, при които гръцкият metal функционира в средата и края на 80-те.

В по-късно интервю Chris Kirk посочва, че Flames срещат сериозни трудности при всеки запис — от липсата на подходящо техническо оборудване до липсата на звукорежисьори с опит в този тип музика.

Следователно Summon the Dead не трябва да бъде оценяван по същите критерии като албум, разполагащ с продукционните ресурси на голям европейски или американски лейбъл.

Суровостта на звука е част от неговата история.

И въпреки ограниченията, албумът има забележителна яснота.

Китарите са отпред, riffs имат достатъчно разделение, за да се чуват промените, а барабаните запазват живо, почти концертно усещане.

Няма прекомерната компресия или лъскавата продукция, която ще стане все по-честа в metal-а през следващите години.

Вместо това има усещането за група, която влиза в студиото и се опитва възможно най-директно да улови това, което свири на живо.

И именно тази връзка със сцената е от съществено значение за разбирането на албума.

Flames не съществуват във вакуум. Те са част от Атина, където metal постепенно изгражда собствена общност — с концерти, клубове, fanzines, музикални магазини и публика, която търси всичко, което може да ѝ даде достъп до международната сцена.

Ретроспекциите към епохата описват Flames като почти навсякъде присъстващи през втората половина на 80-те, във време, когато големите международни metal концерти в Гърция са важни събития за цяло поколение.

Групата не е просто група, която е издала албум.

Те са част от преживяването, наречено гръцки metal.

“Legions of Death” и “Slaughterhouse” се връщат към най-директната страна на албума, с по-кратка продължителност и riffing, който действа повече като удар, отколкото като продължително развитие.

“Slaughterhouse”, по-специално, заради кратката си продължителност почти функционира като interlude на брутална енергия преди краткия инструментал “Ballad of a Skinbeating Maniac”.

Тази последователност показва, че Flames разбират и значението на динамиката на виниловия албум: Summon the Dead не е просто колекция от песни, а произведение, създадено да се движи между различни нива на интензивност.

Тази комбинация от суровост, хумор, агресия и относителна композиционна свобода обяснява защо Summon the Dead продължава да се откроява в гръцката дискография от 80-те.

Това е албум на група, която участва в самия процес, чрез който thrash се превръща в глобален език.

Историческата му стойност не се състои само във факта, че е едно от първите гръцки thrash издания с международен отзвук.

Тя се състои в това, че документира момент, в който гръцкият metal престава да бъде просто зрител.

Black Dragon Records взима албума и го издава извън Гърция, а групата вече се оказва част от много по-голяма мрежа от слушатели и музиканти.

Самата история на Flames определя този период като начало на особено успешна ера, докато международното издание се счита за решаваща стъпка към отварянето на гръцката сцена към света.

В крайна сметка Summon the Dead има най-голям смисъл, когато бъде слушан не като изолиран обект, а като част от един много конкретен исторически момент.

През 1988 г. thrash вече е международен език, но все още не е изгубил underground усещането си.

Flames взимат този език и го пренасят в Атина, в музикална реалност, която почти не им предоставя нищо готово.

Те изграждат звука си с наличните средства, записват в Tracks, придават на албума суровата агресия, която самите те смятат за негова характерна черта, и в крайна сметка успяват да го изнесат извън страната.

Ето защо Summon the Dead днес не трябва да бъде разглеждан просто като „изгубен гръцки диамант“ само защото идва от Гърция.

Подобен прочит, колкото и добронамерен да е, в крайна сметка го ограничава.

Албумът заслужава да бъде разглеждан за това, което действително е: автентично thrash metal издание от 1988 г., с всички слабости, крайности, несъвършенства и амбиции, които съпътстват една група, намираща се точно в момента на прехода от underground към следващото ниво.

Flames не са имали лукса да чакат сцената около тях да узрее.

Те е трябвало да узреят заедно с нея.